Kolekcja tłumaczeń – język bułgarski

Kolekcja tłumaczeń

Język bułgarski

Zbigniew Włodzimierz Fronczek


Zbigniew Włodzimierz Fronczek

Четирите въплащения на Зофия О.
[Cztery wcielenia Zofii O.]

     Зофия О. познавам по външност от случайни срещи. Появява се на места, които обичам и където често ходя: в кафене „Ютшенка”, кино „Космос”, парк саски.
     Веднъж в книжарница „Албатрос” тя чете свои стихове.
     Значи е поетеса, омъжена е, не зная дали има деца.
     Един път в библиотеката тя ми загради пътя.
     – Зная за теб повече, отколкото мислиш – заяви. – Искам и ти да знаеш нещо за мен! Аз съм вече четвърти път на този свят! Разбираш ли? Не разбираш! Тогава послушай!

1.

В 1675 година съм дошла на света като дъщеря на княз Хуан Лопез де Аяала и княгиня Мариа де Фала. Бях на петнайсет години, когато се влюбих нещастно. Нещастно, защото се влюбих в странстващ фокусник. Моите родители ме пратиха в манастир. Там след три години умрях от неизвестна болест, въпреки че някои направо твърдяха, че със сигурност съм умряла от мъка, отчаяние и копнеж. След мен останаха сто и шестнадесет балади. Пеят ги до днес, но никой не знае, че тяхна авторка съм аз. Вчера чух по радиото една от тях в изпълнение на самия Жорж Брасенс!

2.

Един век по-късно се появих отново. През 1796 година бях на шестнайсет години и вече бях омъжена. Пътешествахме през прериите на Америка, когато покрай река Агасиз един индианец застреля мъжът ми и пред очите ми го скалпира. В неговата палатка обработвах кожи и пушех месо. Пръстите ми загрубяха, ноктите ми станаха като на хищник. Мислех, че ще се превърна в мечка. Не, нищо подобно не се случи, веднъж ни нападнаха трима пътешественици, единият ни взе конете, вторият кожите, третият мен. Отидохме на далечно място, където в низината се намираше дървена къща, а по нататък планини покрити със снежни шапки. Беше добър към мен, след девет месеца умирах след раждане, а той плачеше над мен. Можеш ли да си представиш, че страдам за него, както за никой друг? Откъде знам? От сънищата! От поредните сънища научавам все повече нови неща.

3.

Преди сто и петдесет години имах светъл поглед, руси коси и всички ми се възхищаваха. Не подозирах, че ще бъда удушена от убиец, нает от любовницата на мъжа ми. Изненада ме сама в кухнята, затисна пръсти на шията ми. Успях да забележа, че му харесвам, разкъсах роклята си, за да разкрия гърдите си. Не можа да се опре, да не ги докосне. След като му се усладиха милувките, го ударих по главата с една кана. Уви, много слабо, загуби съзнание само на момент, но успях да избягам. Хубаво направих причинявайки болка на бандита, улесних му убийството, вече не ме убиваше само за пари, а от ненавист. Така не се мъчих дълго.
Защо ти разказвам всичко това? Много ми напомняш онзи убиец!

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

Леля Маня заминава за Америка
[Ciocia Mania leci do Ameryki]

Държи в ръка билет и виза. За Америка. В Чикаго я чакат син, снаха и внуци. И работа. Ще чисти, ще готви, ще се грижи за градината.
В чакалнята на летището съм застанал до нейните дъщери и зетьове. Тя гледа някъде над нашите глави. Може би вижда селото, нейното Домбе, къщичката, подпряна с кол и срутената ограда. Там са преминавали нейните пролети и есени, лета и зими. Преминавали са сеитби и беритби. Всяка година вагон цвекло и картофи. Сама. Вуйчото рано се помина.
Съумя да преживее, да издържи. Да угои прасе, да изхрани куче и котка. Да купи на децата обувки, тетрадки, понякога книга. Винаги здрава. Веднъж само е била в болница и тогава кучката Сойка умряла от мъка. Оставя ли тук нещо? Много труден въпрос. Поправя посивелите си коси. На 65 е. А животът й отсега нататък предстои.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

За какво са му пари на гробаря?
[Po cóż grabarzowi pieniądze?]

Преди години безработен поляк заминал за Гърция – от Радавец през Люблин, Варшава, Будапеща…
В Солун намерил работа на гробищата. В Радавец тази работа вършел куцият Карол Гвожд, но нали и в Солун е трябвало да се погребват мъртвите. Плащали не лошо, затова си пазел работата, въпреки че не е било в характера му да се привързва към места и хора. В Полша изоставил следването си и двете годеници…
Приказвахме си в кръчмата при атонската Света гора, откъдето преди векове, ако вярвяме на митовете, Язон тръгнал за Златното руно.
– Извозих вече две хиляди мъртъвци – правеше той равносметка пред мен. Не малко. Толкова души навярно наброява Радавец, където е израстнал. В завивката на един покойник намерил кесийка пълна с драхми. Тъкмо я премервал в ръката си, когато се явила сестрата на покойника. Видяла му се бедна и отчаяна, наследството на брат ù не я зарадвало. Дал ù кесийката с парите.
– За какво ли са пари на гробаря? – попита по-скоро себе си, отколкото мен.
За да го уверя, че не греши, платих и неговата бира.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

Прасец, език, Лвов
[Łydka, język, Lwów]

По колко различни начини се изявява женската страст!
(Клеменс Чапла – народен мъдрец от Вълчирог)

1.
Във Вроцлав жена ухапала Кепура* по прасеца!
Обикновено по прасците кучетата хапят пияниците и скитниците, пощаджиите и коминочистачите, мъжете и жените.
Но да достигнеш до крака на артиста, това не е никак лесно! Тази във Вроцлав е трябвало да се покатери на сцената, да се просне на дъските и да допълзи до краката му! Видял я е, можел е да я отблъсне, да я отстрани, но го погубило, както мисля, високомерието! Искал да лежи в краката му. Да гледа как лиже праха от обувките му, когато той пее, че иска да целува всички брюнетки и блондинки. Когато тя, пренебрегнатата, неочаквано от обожателка се превърнала във вампир. Забила младите си, бели зъби в неговия мускулест прасец, а изсъскването от болка прозвучало като нов рефрен.

2.
Ян Перо, първият лекар в Опатовска околия преди войната, приел 1000 раждания, наместил 500 счупени ръце, 300 крака и зашил един език. На горския! Преди това езикът му попаднал между устните на острозъбата Едитка. Мисля за нея със симпатия. Ако не беше нейната страст, списъкът на успехите на доктор Перо нямаше да има такъв ефектен завършек.

3.
От жени не трябва да те е страх! – казваше Ян Земски, адвокат от Краснистав**. Не само той така е смятал, но единствен, или по-точно като един от малкото мъже в това градче, се усмихвал на всички момиченца, ученички, галантно поздравлявал техните учителки, целувал ръка на всички баби и лели. Но за да задиря девойки, ходел чак в Лвов. Харесвали му арменките. Те, говори се, били най-темпераментните жени на света***. Ала напразно е да търсиш арменки даже в самата Варшава, да не говорим за не много отдалечения от Краснистав Люблин. Размишлявах за тези неща през хубавата есен на 2013 година, когато и аз заминах да опитам лвовската бира на улица „Арменска”.

* Ян Кепура (1902-1966) – световно известен полски певец (тенор) и актьор. В Полша небивала популярност му донесъл шлагерът:
Брюнетки, блондинки,
всички вас девойки
искам да целувам!

** Краснистав – красиво градче покрай рекичката с прекрасното име Вепш, на половината път между Лвов и Варшава.

*** Темпераментът на арменките правел силно впечатление на Тадеуш Бой-Желенски – поет, преводач на френска литература, лекар, сатирик и женкар. За женските прелести и чар често споменавал в своите творби. Той завършил живота си в Лвов, но неговата смърт е съвсем друга, трагична история.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

Ястреб, заек и тръстиков блатар
[Jastrząb, zając i błotniak stawowy]

Всички птици са хищни – твърдят орнитолозите.
Хищник е дроздът, който поглъща охлюви, и врабчето, дебнещо мухите.
Онези пък, които хващат дроздовете и врабчетата, имат грабливи нокти.
Не можем да не се съгласим с това твърдение.

1.
Ястребът атакува гълъбите, но не напада хората или военните коли, при все това Станислав Смага, храбрият взводен командир, е преживял атаката на ястреб. Карал амуниция за полигона. Слънцето сияело, командирът си мислел за срещата с момичето и очакващите ги удоволствия: колената й, червения лак на ноктите, копченцата на блузката, които ще трябва да разкопчае, когато изневиделица го нападнал ястреб, голям колкото самолет. Сравнението със самолет, дори с боен, е, струва ми се, сполучливо, тъй като – кой или какво – атакува военния транспорт?
– Изглежда, че собствената си сянка на автомобилното стъкло е взел за лесна плячка – ми разказваше гордият от себе си командир, понеже неговата кола излязла от нападението без никаква щета.

2.
Отдавна, много отдавна, по време на пролетните излети, по една от планинските пътеки* в Бескидите вървях с един случаен турист. Там където пътят се отбива за Камионки Велке попаднахме на мъртав ястреб, проснат върху трънака. В ноктите си държеше умрял заек. Хванал го бил два или три месеца преди ние да дойдем. Зайко при последния си скок повлякъл своя убиец в трънака и го уловил – за отмъщение – в смъртна клопка.
Пипнах птичите пера, нокътя, отворения клюн.
– Става за препариране, ако някой умее – отсече моят съпътник.
Съгласих се с казаното, но това не беше работа за мен.

3.
Казват: дългът и смъртта няма да отминат никого. Смъртта – добре, няма никого да отмине, но от дълга всеки опитва да се измъкне. Случва се така, че някои успяват. Един от моите длъжници вместо да ми върне взетите на заем пари ми донесе препарирана птица. Казва се също, че от лош борчлия и кош плява стига. Мъртвата птица приех със смирение. Това беше тръстиков блатар, птица голяма, кафеникаво-синкава и, естествено, с огромни нокти, студени очи като мъниста, а под крилата му се намираха торбички с химикали, за да го предпазват от нахалните молци. Поблагодарих и още същата вечер изнесох експоната в близкия парк.
На разсъмване не го намерих.
Без самнение той беше отлетял.

* Пътеките в Сондецките Бескиди са обозначени – за безопасност на туристите – с различни цветове. Любимата ми пътека, отбелязана със зелено, върви от Барчици до Лабова. На половината път, където тя завива към Камионки Велке, попаднахме със случайния турист на полесражението. Бел. а.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

Ще си постреляме
[Postrzelamy sobie]

1.

На петнайсет години беше царят на моята улица, а неговото оръжие – прашката. Хулиган – казваше за него майка ми – да не си посмял да играеш с него! А аз, седемгодишният – като каня, жаждуваща дъжд* – исках да бъда свидетел на неговите номера. Всеки следобед той стреляше по подредените на развалините на Замъковото възвишение бутилки от мляко и бира. Точните изстрели разбиваха бутилките с трясък, като орехи от удара на чук. Само малцина можеха да присъстват, само на избрани позволяваше да се докоснат до неговото оръжие. Когато веднъж стреля по едно бездомно куче, го замерих с гнила ябълка. Беше все едно, че му обявявам война. Тогава успях да избягам, но трябваше да внимавам да не попадна в ръцете му. Времето течеше, аз смогвах да избягна наказанието, а това предизвикваше у него ярост. Веднъж се появи пред дворната врата.
– Вземи няколко бутилки – извика помирително – да постреляме! Не успя да ме изведе извън стените на крепостта. Знаех, че ще ми тегли един бой. Изведнъж той изчезна от пейзажа на нашата улица. Настана междуцарствие. Прашките излязоха от мода.

2.

Ян Юзеф Шчепански, полски писател, а също така умел алпинист и страстен пътешественик, след последната световна война кръстосвал Татрите. Без да иска, прекрачил границата с тогавашна Чехословакия и за свое нещастие се натъкнал на чешки граничари. Граничарите са могли да му пожелаят хубав ден и да си продължат пътя, но също така са могли да го задържат, да го обвинят в шпионаж и дори да го застрелят. Командирът на патрула неочаквано предложил състезание по стрелба. На най-близкото пънче поставил консервена кутия и подал пистолета на прекрачилия нелегално границата. Шчепански не можел да откаже, хванал пистолета с треперщи ръце** и не улучил целта. Тогава командирът взел оръжието, прицелил се и улучил. Доволен от себе си, той любезно позволил на писателя да продължи по пътя си.

3.

По това време, когато Шчепански писал за своето приключение в планината, аз обикалях Африка. В Алжир попаднах в колата на един офицер. Пътувахме заедно почти двеста километра през пустинята, жълтият пясък ни бодеше в очите. Внезапно офицерът спря, помислих, че се е уморил.
– Умееш ли да стреляш? – изненада ме с въпроса.
– Умея – промърморих, какво можех да кажа.
– Хайде да постреляме! – каза по-скоро на себе си, отколкото на мен. Още не разбирах за какво говори. Стана ми ясно, когато на задната седалка забелязах увито в чул оръжие с добре познатата ми форма на калашник. От багажника извади пет бирени кутии.
– Подреди ги – каза той и с ръка, държаща оръжието, ми посочи безкрайното пространство на пустинята. Тръгнах напред, а той след мен и чух как спусъкът щракна. Ще ме застреля в гръб!, дойде ми на ум и вече исках да легна на земята, да започна да пълзя или пък – и за това си помислих – да се втурна да бягам, криволичейки или скачайки. Няма да стреля – убеждавах себе си – не и в този момент! Трупът ми ще остави посред пясъците, далече от шосето. Остават ми още няколко минути живот, колкото за две, три крачки… Вървях напред и пресмятах: още една крачка напред, може и три и тогава на земята! Потта заливаше очите ми.
– Стига! – извика той.
Тогава се обърнах. Не, не се целеше в мен. Държеше автомата вдигнат високо нагоре. Подредих кутиите. Когато застанах край него, той се прицели. Улучи четири. Простреляните кутии изсъскаха, а петата куршумът дори не беше драснал. Тогава ми подаде оръжието. Улучих петата и пронизах останалите четири, пробити от него.
– А ти кто? – без да иска, попита на руски – съвсем ясно, обучавал се беше в Москва.
– Настоящий снайпер*** – промърморих, защото какво друго можех да кажа.

* Жадува като каня за дъжд – това е стара полска пословица. Канята е красива хищна птица, която някога е имала смелостта да се противопостави на Иисус Христос. Станало така, че Иисус поканил всички птици да копаят канал, по който да потече Висла. Високомерната каня отговорила, че няма да се оскверни с работа, защото щяла да си изцапа крилата. Заради надменните си слова канята била строго наказана да не може да пие вода от реките и езерата, а единствено от капките дъжд, останали по листата на дърветата, храстите и цветята. Липсата на валежи осъжда тези птици на неописуема жажда, затова те кръжат над горите и полята и се молят на Иисус Христос за дъжд, тъжно пеейки: „вода, вода”. Бел. а.

** По-лесно, казват хората, се стреля във въоръжен човек, отколкото в невъоръжен. Добре знаел това Шчепански, затова нищо чудно, че хванал подадения му пистолет с трепереща ръка. Този жест той приел, за щастие, погрешно, като лошо предсказание. Съвсем ясно е, че се е зарадвал на точния изстрел на чешкия войник. Бел. а.

*** Който ме познава, знае, че не фантазирам. Стрелям като малцина други хора. Дипломите за победи в състезания по стрелба покриваха половината стена на моята стая. В армията също нямах равни на себе си, с панцерфаустите разбивах, като никой друг войник, макетите на оръдия, танкове и бронирани коли. Бел. а.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

Тримата мъже на Ева
[Trzej mężczyźni Ewy]

Горещото лято на 1970 година прекарвах в дома на моите дядо Александър и баба Елена. Къщата се намираше сред овощна градина, а до нея имаше обор и плевня с покрив…
Сутрин ме будеше звукът от изчукването на косите, които цял божи ден щяха да жънат нивите с ечемик и жито. Под сянката на ябълката, отрупана със зачервени плодове, изучавах произведенията на философи и поети, откривах, че животът няма да стане по-добър, въпреки че не му липсва красота. В Гданск стрелбата беше вече заглъхнала*, по полята на моето село се разхождаха щъркели, в старите градини вилнееха косове, дроздове и врабци. В жарките летни вечери до мен достигаше многозначното кикотене на момичетата и далечният съсък на падащите звезди.
Ще припомня още разговора на моята побеляла баба Елена със съседката Валерка, майка на хубавицата Ева. Баба ми беше мъдра жена, Ева се харесваше на мъжете, а ядовете береше майка й. Явиха се трима ергени, момчета-чудо, кандидати за женитба. Но кого от тримата да изберат? Помолиха баба за съвет, но вместо да посочи някого, тя предпочете да си замълчи.
Ян Бартос – младеж от нашето село, работен като вол.
Стах Крувка – горд околийски чиновник и третия, Хенек Тваруг, когото не познавах, казваха, че бил баснословно богат.
Обичах Ян, заедно с него открих, че не ме е страх от огъня. От горящата къща в съседното село изнесохме покъщнината: ведра, чаршафи, дрехи, чинии. Пуснахме от обора кравите, коня от конюшната, кучето Султан от синджира**. Стах се появи в къщата на Ева с чанта, пълна с хляб, колбаси, халва, шоколад, с който на следващия ден ме почерпи съседката.
Преувеличих, казвайки, че третият от кандидатите ми е съвсем непознат. Видях го на забавата в салона на пожарната. Танцуваха с Ева до зори. Загледани влюбено един в друг, щастливи. А после, за което знаех само аз, тя не му пестеше прелестите си. Сред полето, зад пожарната, посред ухаещите нивя, той я повалил в житото. Бях, признавам си, случаен свидетел на техните любовни игри. Дълги нощи сънувах нейния вик на наслада.
Ева избра, не знам защо, Стах Крувка и Ян плака цял месец. Казвах му: смей се, човече, няма смисъл да се терзаеш, но той не искаше да се смее, хлипаше и стискаше юмруци.
Май никога нямаше да си спомня за Яшо, за пожара, за кучето Султан, за вкуса на шоколада, ако миналата есен не беше една случайна среща.
От Сандомеж по посока на моето село пътувах в елегантния форд на непознат мъж. Говореше много за себе си и за света. Говореше остроумно и красноречиво. Когато ме попита закъде съм тръгнал, назовах името на селото.
– Как, как? Йешони? – озадачи се той. Едно време имах там приятелка. Ах, какъв темперамент само! Веднъж след забавата в Двикози се любихме цяла нощ в житото – въздъхна размечтан. Дори исках да се оженя, но тя избра друг – каза без съжаление.
– Хенрик Тваруг? – рискувах да попитам.
– Вие ме познавате?
– Е, малко знам за Вас! Но за това, че цяла нощ бяхте в житото с Ева, да знаете, че доста прекалихте. Ами започнахте призори!

* През декември 1970 година властта употреби оръжие против протестиращите работници. По полските улици забоботиха танкове, транспортьори и бойни коли. Имаше убити и ранени. С един от танковете в Гданск навлязъл младеж от Йешони, младши сержант. Когато изстрелите утихнали и димът изчезнал, сержантът излязъл от люка, откопчал каишката на каската, и, доволен от добре изпълнената заповед, се вглеждал в потрошените коли, изпочупените стъкла. Кой знае, може да е броял убитите и ранените? Тогава от близкия вход някакво хлапе хвърлило камък право в главата му. Кръвта опръскала мундира на войника:
– Дали му половин година отпуск и поука – смяли се хората в Йешони.
Тази история разказах за поука, радост и памет, но и като предупреждение. Бел. а.

** Защо в гасенето на пожара взехме участие само ние двамата с Яшо? Стопаните ги нямаше вкъщи, пожарникарите пристигнаха бързо, но ние вече бяхме спасили това, което можеше да бъде спасено. Свалих от себе си изпокъсаната риза, овъглените обувки и полуизгорените панталони, когато, останал по къси гащета, забелязах насочения към мен пълен с възхищение поглед на командира на пожарната. Разбрах, че с удоволствие би ме взел в редовете на пожарникарите. Вдигнах ръка, за да го подкрепя в това убеждение, но изглежда той се ориентира, че съм забелязал възхищението му и вече обгръщаше с поглед други места на пожарището.
В редовете на пожарникарите попаднах малко по-късно, като спортен инструктор. Предложено ми беше да провеждам физическите упражнения с пожарникарите в Гурки Долне. Приех предложението и в средата на октомври започнах занятията.
– Започваме с плуване – заявих на няколкото здравеняци пред басейна за гасене на пожари. И няма да преустановим плуването дори по време на най-големите студове.
– Започваме веднага, свалете униформите!
– Нямаме бански – обади се някой.
– В такъв случай голи! И сам скочих гол, както ме е майка родила. Преплувах в ледената вода петстотин метра, излязох и бавно се бършех.
– След седмица всички до един в бански костюми – заявих. Мамините синчета остават вкъщи!
„Мамини синчета” – тези думи бяха дълго повтаряни тук. Майката на едно от момчетата не харесваше моята мущровка, моите упражнения. Не искала сина й да хване хрема. Знаела зад кои врати приемат доноси. Направила донос, че инструкторът-превратаджия се стреми да превърне местните пожарникари в народни врагове.
Нямах повече възможност да карам смелите пожарникари да правят студени бани.
Сам си бях виновен. За есктремален спорт, изглежда, беше още рано. Оставаше ми само да правя с момчетата прикляквания в спортния салон, или да подскачаме на чист въздух.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

Жените на Адам
[Żony Adama]

– Няма ли да дойде тук някоя!? – питаше мен, а може би себе си и се озърташе из единствената стая на къщата.
В ъгъла: кухненска печка, стогодишна маса, разклатени столове, креват. Кофа, леген, на двора кладенец и нужник. Бил на двайсет и пет или на двайсет и шест години и имал напреднал стадий на туберкулоза. От общината в моето село получил (пожизнено или под наем) празна къща, в която преди няколко години умрели бездетните собствениците. В къщата всичко е било занемарено, но от прозореца се виждали червени и жълти ружи и лилави флокси. Те цъфтят дори много години след смъртта на градинаря. Намираха се по двора и разни драгоценни предмети. Самият аз съзрях в едно сандъче с изпочупени инструменти чугунено хаванче, което той ми даде без съжаление.
– Няма ли да дойде тук някоя? – попита повторно, имаше предвид, разбира се, жена.

1.

Дойде, дори не една, а повече.
Първа се появи Изаура*. Това не беше истинското й име, а красив сезонен прякор, който измисли за новодошлата един местен присмехулник. Стройна, синеока, по време на своето безгрижно пътешествие тя се установи в Йешона. Тъкмо беше време да се бере френското грозде. Тогава Граф Фердинанд приемаше всички онези, които нямаха друга работа. Един предобед Адам забелязал как графът съборил Изаура на земята сред лехите на френското грозде и направил това, което се прави с жените. А вечерта Адам направил с нея същото. Пак сред френското грозде. Следващата нощ Изаура прекарала не в бараката, където спели наемните работници, а в къщата на Адам. Не само в тази, но и в много следващи нощи. Наесен поела в неизвестна посока. След нея в местния магазин, където тя през петдесетте дни на своя престой купувала на кредит цигари и евтино, сладко „сандомирско” вино, останал дълг. Адам погасил дълга, въпреки че никой не го принуждавал. Неговата съвестност учудила продавача и неговите клиенти. Но след като казвал за Изаура – моята жена, то и дългът бил негов.

2.

Барбара Листва живеела в съседното село Лисе Доли. Била, толкова й давали, на петдесет и пет години, когато дошла да си потърси наследството от втория си баща. Но търсила вятъра в полето – стопанството продадено, природеният й брат мете улиците в далечната Америка, а на нейната или не нейна земя стои новопостроена къща, собственикът на която, слушайки жалбите на Барбара, можел само безпомощно да разтваря ръце. Двата куфара, вързани с въже, БарБара занесла в местния магазин, където пила бира ту плачейки, ту смеейки се. Там бил и Адам. Гледал, мислил и единствен й предложил да пренощува у него. Не отказала, а на сутринта му изпрала четири ризи. На обяд яли картофи с борш, а на вечеря макарони с пръжки. През следващата зима умряла от възпаление на белите дробове, погребал я в ковчег от борово дърво и през две години палил свещи на гроба й. Казвали му вдовецът, разбира се с ирония, защото макар че двамата живеели под един покрив, за брак, изглежда, изобщо не мислили.

3.

Третата жена отнел от куция Метек. Метек бил няколко години по-възрастен от него, имал жена Марта и две деца. На тях общината в селото също им дала една стара къща, почти разрушена, но по-годна наоколо нямало. Пробития покрив Метек усилено кърпел с ламарина от стари кофи. Това не помагало особено много, но той не прекъсвал ремонта. Когато коминът паднал, Марта се пренесла в къщата на Адам, а Метек с децата тръгнал нанякъде. След време Варвара родила на Адам син. Някои хора говорели, че детето било от Метек. Аз смятам, че е от Адам. Когато детето станало на три или четири месеца, Марта тръгнала нанякъде, не след Метек, по свой си път. Адам наскоро починал, не от мъка, а както вече споменах, бил болен.
Момченцето, не си спомням името му, попаднало в детски дом.
След години на една от улиците в Люблин съгледах добре облечен юноша, който, стори ми се, много приличаше на Адам. Слава Богу, исках да вярвам, че поне на него му е провървяло.

* Трябва да посветя малко време на звучното име Изаура, което изглежда е много разпространено в испанско-португалско езичните страни. Но и в Полша не липсват Изаури! А всичко това по повод на бразилския сериал „Робинята Изаура”, гледан с охота в Полша през 80-те години на 20. век. Филмът едни хора разсмивал, а други затрогвал. Тези, които се поддавали на загадъчния чар на хубавата робиня, наричали своите дъщери с нейното име. Бел.а.

przełożyła Kamelia Mincheva-Gospodarek

 

Font Resize
Contrast